ПЕЕЩ РЕКОРД ЗА ГИНЕС: 25 ЧЕШМИ НА 14 КМ.

* Отсечката към връх Свобода привлича дарители, решили да укротят водата

На чешмичката с беседка на 500 метра преди върха е спряла фамилия от Първомай, която е разпънала раниците и похапва. И докато възрастните стягат трапезата, Христо Желязков опитва последния майски сняг, яхнал сноуборда върху отстрещния на пътя склон.

25 чешми са се белнали на 14 км. отсечка от село Давидково, Община Баните към връх Свобода. Укротената планинска вода е хваната и блика от медни чучури или от никелирани кранчета. Всички обаче пеят - оная песен, която сърцата на дарителите са вложили в каменните корита. С желанието да има къде пътник да утоли жаждата си и да отдъхне от дългия път към върха. Поставени канчета или чашки се грижат за пътника, да не се изпръска, докато се разхлажда в жегите. Чешми от мозайка или от камък, от цимент или дори от дървения, с беседки или навеси. Но всички събрали живителната сила на планината, с която искат да подкрепят туристите, дошли в най-далечния край на Средните Родопи. Оттук нататък е легендата за Момчил юнак и за Енихан баба. За вярата и неверието, за свободата и простичкото човешко щастие, към което всички се стремим. Чешмите са 25, но край тях като гъби никнат нови и още това лято ще се умножат поне с още две, които се виждат в строеж. За здраве и за спомен ги градят майсторите им. И ако решат давидковци, могат да кандидатстват с тях за Гинес. Почти по две на километър се падат. Но там дори и да не спечелят рекорда, то у нас са го придобили - с желанието си да сторят добро, което да остане и след тях на този свят. Така чучурите им ще пеят за поколенията, както пеят каруците на Сали Яшар от Йовковите разкази, за да възвестят на фамилията, че стопанинът на къщата си иде.
Анета ТОДОРОВА

НА СВОБОДА ИМА МЯСТО ЗА ВСИЧКИ

* Само държавността я няма - от българския флаг се вее само червено парче колкото детско чорапче...

* 40 дни охранявали плочата на Момчил юнак от посегателство, текето зад него обаче е отворено и свещите греят като току-що запалени 

* През турско дедите ни са искали позволително за школо, а сега при християнско правителство ще го затворим, обяснява с болка заради обезлюдяването кметицата на Давидково Севда Чолакова

БСП-кметицата Севда Чолакова

На връх Свобода има място за всички, видя на място - от 1996 метра “Родопи ВЕСТ”. Тук е плочата, поставена в памет на Момчил войвода - защитника на Родопа планина от османските поробители, както са изписали от ВМРО, които са изнесли на гръб до върха 150 кг. мрамор. Тук е и текето, вдигнато заради Енихан баба. И докато първият е реално съществуваща личност от българската история, то вторият е мит. Това не пречи обаче на силно вярващите мюсюлмани да идват тук и да му се кланят.
Историческата справка сочи, че владетелят на Родопите Момчил, който дори имал столица в Ксанти заради бойната помощ, която е оказал на Йоан VI Кантакузин, е бил провъзгласен за севастократор. Момчил е и първият, нанесъл успешен удар на турските поробители и през 1344 г., опожарил 15 техни кораба в пристанището Абдера. Година и нещо по-късно обаче византийският му “приятел” се обръща срещу него и в неравен бой срещу турците на 7 юни 1346 г. в ръкопашен бой, го убиват. Историци дори допускат, че отрицателна роля тук играе и българският цар Александър, който също се съюзява с нашествениците.
Спорно е действителното съществуване на Енихан баба, а митовете му приписват, че на него се дължи завоюването на Родопите през 1371-1373 г. Нещо повече - лепват му разрушаването на две църкви в Иноглово до връх Преспа, манастира на Хайдушки поляни и сриването на Кръстата гора. Народното предание е запазило разказа и за убийството на Енихан баба от преоблечен като турчин иногловецът Ангел, който го убива недалеч от вр. Преспа, затова турците избират да го погребат на вр. Свобода. Там е имало старо теке, което обаче е било празно, а социалистическата власт го срива.
За мюсюлманите Енихан баба е светец, който лекувал, носил вода в кърпа от Бяло море. Затова и днес по пътя на 600-те стъпала към текето му е вдигната чешма, до която болни оставят болежките си, с наричането на парцалчета, които са окачили там. 7 новоизградени беседки пък дават шанс на изморените да отмарят, докато стигнат до върха. Самото теке пък е отворено, никой не го пази, оставените чехли подсказват как се влиза вътре, а броениците са за вярващите. Мраморната гробница със стъклен похлупак е празна, но до нея огромната каса с надпис на български и латиница “пара” събира лепта.
За всички има място на Свобода. Само за държавността няма място. От нея е останало червено парче, колкото детско чорапче. То се ветрее вместо знаме на пилона, на който би трябвало да грее българския флаг с бялото, зеленото и червеното.
А 600 стъпала, които водят до върха, някои оприличават с многобройните стълби на Шипка, които всеки е изкачвал в детството си за 3-и март. Свобода обаче такава слава няма, макар че вдигнатата на него плоча на Момчил юнак да намира преди години противници, които я трошат на парчета.
Пазил съм я цели 40 дни - от 7 сутринта до късно вечерта, от общината ме пратиха. Оцеля, а ние, християни и мюсюлмани, тук нямаме дрязги, разказва управителят на хижа “Свобода” Асен Минчев. Той е от най-близкото село - Давидково, само на 14 км. от върха. А името на върха нашумя преди около 6 години, когато стана ясно, че държавната земя тук е продадена на мюсюлманско настоятелство за строителството на теке. Така местността, описана от Херадот като светилище на бог Дионис, както се хвалят в Баните с историческото си тракийско минало, става място за поклонение на мюсюлманите. А паметникът, който според изследователи е алевийски, защото е празен - не е реален гроб, но това не пречи на тукашните мюсюлмани - сунити, каквито ги определят специалистите, да му се кланят.
Пълно е с поклонници, идват от юни през целия месец юли, та чак до август, обяснява Минчев. Правят курбани - карат си жертвените животни тук, приготвят ги на място, а в стария мечит до хижата отправят молитвите. Хасковци, долноводенци идват подред всяка събота и неделя. На 25 август пък са алевяните, само те позволяват песни и музика, те палят и свещи, докато на останалите мюсюлмани курбаните са тихи, обясняват очевидци на върволицата от поклонници.
Хижата в подножието на върха е преминала от БТС във владение на кметство Давидково. То й е правило солидния ремонт, за да предлага тя що-годе комфортна обстановка за туристите и многобройните посетители на върха само срещу 8 лв. на легло. Вярващите мюсюлмани обаче не остават да нощуват тук, но пък ползват огромния, закътан навес с пейки в двора, пак вдигнат от кметството. Едновременно в него могат да се хранят 250 човека, обяснява още хижарят. Токът, който се ползва там, се плаща отделно. Барбекюто, което е построено срещу хижата, също се дава срещу символично заплащане.
Така обектът има шанс да заработва приходи, защото издръжката му на 1800 метра хич не е малка. Единствено дълбокият сняг като тази зима плаши нейния управител. До пояс е газил, а накрая дори е лазил, за да издрапа до сградата. Поседял 2-3 часа, докато си вземе солука (дъха) и да види дали няма направени пакости, и тръгнал обратно надолу.
Виж, няма ги екскурзиантите и летуванията, каквито бяха преди 1989 г., съпоставя с носталгия Асен Минчев, който е въртял хижата и през социализма. Но после е изоставил тази работа и едва от преди година-две е отново тук.
Обвиняваха ни, че правим път до текето, но ние правихме път за децата си, които са във вътрешността на страната, припомня си сагата преди 9 г. кметицата на село Давидково Севда Чолакова, която е била тогава общински съветник. От тук спестяваме 75 км. до Пловдив и излизаме направо на Юговското ханче, разказва тя. И макар трасето да върви почти еднолентово за Манастир, две коли спокойно се разминават. А е толкова тясно, защото се води туристическо и е правено с 3 млн. 800 хил.лв. по програма САПАРД.
Зимно време го чистим сами с хората от Стърница, като събираме пари помежду си - по 20-30 лв., на когото по колкото се откъсне от сърцето, разказва Чолакова. Има и бизнесмени, които помагат, а миналата година додало и кметството. Тази зима обаче бе тежка, с 3-метрови преспи и пътят е бил доскоро затворен.
На върха първо сложиха плочата на Момчил войвода, макар че отсрещният връх е по-висок, а там могат да му сложат и монумент, сочи още кметицата. После направиха текето. Зад билото манастирци вдигнаха кръст и дори построиха параклис. С тях винаги сме живели задружно, за нас дрязги на верска основа няма. По време на Освобождението, когато Давидково остава в пределите на Турция и границата минава само на километри оттук, християни от нашето село са забегнали и са основали Манастир в българските предели, така че сме роднини с тях, връща се в миналото кметицата. А в селото й има църква и джамия. В православния храм “Св. Пророк Илия” от няколко години има служба за Коледа и Великден. Именно на Възкресение Христово преди 3 години местните младежи направили група във Фейсбук с идеята да съберат пари и да си вдигнат парк в центъра на селото. Дори от САЩ имаше хора, които дариха, направихме великолепна алея с над 100 храсти, цветя и дръвчета. Точно на Великден ги засадиха и всеки получи личен сертификат затова със собственото си име. Към 500 човека излязоха край площада, борихме се с яйца, хапнахме козунаци, голям празник стана, припомня си управничката. Нейната дъщеря Татяна Чолакова е от малкото млади, получили висше образование от Пловдив и се върнали в родното си гнездо. На Таня и приятелката й Невена Кокалова дължат пък детската площадка, направена с люлки от недействащи забавачки.
Селото е все още голямо - 750 жители, които обаче нямат работа и бягат все навън - от Англия и Германия, до САЩ и Гърция. Само няколко магазинчета и кръчми работят, в шивашкия цех има 10-12 наети, мандрата дава работа на 25 души и това е!-отсича жената.С 40 ст. изкупна цена на литър мляко, каквато беше през зимата, кой да гледа крави, реди тя. Да беше закъснял 10 ноември и промяната да бе дошла през пролетта, нямаше да се нарежат съоръженията в рудниците на Лъки за скрап. А те са давали хляб на стотици давидковци. 280 човека пък работеха в цеха към ВМЗ-Сопот, който е приватизиран, но стои затворен от години. Няма друго такова предприятие, в което да влагаш един лев, а да изкарваш печалба хиляда лева, припомня си Чолакова с носталгия думите на тогавашния директор на завода Гунчев. Затова и давидковци са наброявали към 2 500 население. А сега малцината работещи тук са щастливци.
Две къщи за гости са отворили врати и един хотел “Пламина” - по САПАРД, но за разлика от Баните, тук трудно се навиват чужди хора да им се разхождат из къщите. И туризмът едва крета. Нямаме реклама и разчитаме само на празничните дни като Великден и 1-ви май, обяснява Сийка Юркева - собственичка на една от къщите, на чиято табелка има две звезди. Тя и съпругът й Петър са от малкото, които са се върнали от Кърджали обратно в Баните, за да работят.
Един от малките плюсове на давидковци е запазването на Основното училище “Св. св. Кирил и Методий”. Отворило врати през 1880 г. заради малкото деца, днес то е защитено - средищно, и в него учат деца от съседните села: Стърница, Загражден, Глогиново и Вълчан дол. Дедите ни през турско са искали позволително да построят училище, а ние сега, с християнско правителство, ще го затворим, защото няма кой да учи в него, с болка коментира Чолакова. И сочи, че в нейния випуск на времето били 100 ученици, а нейното внуче- Саша Петрова, родено през 2009 г. е единственото и няма да има 1-ви клас в местното школо.
Анета ТОДОРОВА