ЛОВЦИ ДАВАТ ИДЕЯТА ЗА ПАМЕТНИКА НА ВРЪХ СРЕДНОГОРЕЦ

* Цялото население - от Златоградско до Девинско, се включва в набиращата средства акция 

* Място за лъвче и войник, стоящ на страж, сочещ Бяло море, оставили през 1932 г. проектантите на пресечената вдясно пирамида, а настоящите поколения още са в дълг...

Фондовете на Държавен архив - Смолян, са съхранили летописа за паметните есенни дни на

1912 г., донесли толкова радост на родопчани, възвърнали чувството им за национална принадлежност и гордост. Оригинални писма, дневници на участници от нашия край, картички, телеграми, свидетелства, снимки, спомени и др., събрани в колекцията “Балканска война”, проследяват хода на бойните действия и свидетелстват за готовността на населението за освобождаване на останалите под османска власт българи.
Ходът на войната се проследява в спомените на преките участници и свидетели на тези събития, а също и военната кореспонденция на командира на доброволческата чета Пею Шишманов. Тези документални материали отразяват бойния път на 21-ви пехотен Средногорски полк, влизащ в състава на 2-ра пехотна Тракийска дивизия, начело с легендарния за родопчани полковник Владимир Серафимов.
В снимковия материал, съхранен в Държавен архив - Смолян, който наред със списъците и сведенията за участниците във войната, е оригинален източник за илюстриране на събитията от паметната за родопчани 1912 г., са запечатани образите на редови войници от нашия край, командири, доброволци и отделни военни части. Картичките от войната отразяват целия ход на бойните действия и особено победите на нашата армия, която въпреки невероятно трудните условия, печели битка след битка. Голяма част от снимковия материал за 21-ви полк е съхранен в личния фонд на полк. Никола Ноев Попноев, родом от чепеларското с. Орехово, служил под командването на полк. Владимир Серафимов и взел участие в прославената битка край Аламидере. Той става и един от инициаторите за издигане паметник на тези родолюбиви българи, дали живота си за свободата на Родопите.
Най-значителна част от спомените за войната са събрани и записани от Стою Киров Караджов от Устово. Записал разказите на десетки живи участници и очевидци на тези паметни събития, той е успял да съхрани за поколенията вълнуващи описания на хода на бойните действия, преживяванията на хората в тези съдбовни дни, радостта от победата, преклонението пред саможертвата на героите.
Ето как той описва посрещането на 21-ви Средногорски полк в Устово на 13 октомври: “Почти цяла вечер жителите на Устово не заспаха от радост. 12-ти октомври беше слънчев и приятен ден и през нощта срещу 13, ясно осветени от месеца, се виждаха от високите върхове на село Хасовица и местността “Шулково” разположените на бивак за нощуване 2 и 4 дружина от 21-ви пехотен Средногорски полк на върха по билото Момчиловци - Стража. Рано сутринта населението на Устово в празнична премяна с нетърпение очаква да посрещне своите освободители. Към 8-9 часа от местността “Рупцовото” по стръмните тесни пътеки ДРУЖИНИТЕ СЛИЗАТ, А УСТОВСКОТО ГРАЖДАНСТВО ГИ ОЧАКВА С БУКЕТИ, СЪБРАНО МЕЖДУ МОСТА НА РЕКА БЯЛА И ДНЕШНИЯ ЧИТАЛИЩЕН ДОМ. Минават Перпериевската махала и слизат при черквата “Св.Богородица”. Барабанчиците бият на походен марш, засвирва музиката. Най-отпред, възседнал на кон - командирът на полка полк. Владимир Серафимов, подир него адютанта капитан Ненов, дружинния командир на 2-ра дружина подполковник Врачев, няколко кавалеристи и полковото знаме. Когато дойде командирът на полка, пред събраното гражданство беше посрещнат от свещеник Атанас Келпетков с една родопска тепсия по стар български обичай с хляб и сол върху нея. Полковникът спря, взе от пренесения хляб и благодари за сърдечното посрещане. Атанас Келпетков ги благослови като свещеник и поднася букет свежи цветя. Музиката отново засвири и ротите една подир друга минават в колони по четири, радостни, горди, с развълнувани от радост лица, че биват посрещнати първи като освободители в едно голямо и чисто българско селище Устово. Устовци ги изпращат с радостни сълзи в очите, с викове “ура!” През всичкото това време непрекъснато биеха четирите камбани на двете църкви. Кордонът продължаваше, а командирът на полка може би вече беше минал Кавгаджик, докато дългите върволици на войската са още в Рупцовото. Повече от 2 часа продължаваше минаването на дружините и после обозните части.”
Устовци съхраняват с благодарност спомена за своите освободители и именно тук през 1932 г. се ражда идеята за построяване паметник на загиналите за освобождението на Родопите.
“Един неделен ден - пише по-нататък в записките си Стою Караджов - група ловджии от Устово, между които и Ангел Хаджихристев, Димитър Хаджихристев, Ангел Николов Каръшев, Христо Иванов Бичоков и др. отишли на лов. Седнали да си починат и направят закуска близо до гробовете. РЕШИЛИ СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ ДА ДОЙДАТ ДА ДОНЕСАТ СВЕЩИ ДА ЗАПАЛЯТ И ЧЕ Е РЕДНО ДА СЕ ПОСТРОИ ЕДНО МАЛКО ПАМЕТНИЧЕ. След като се завърнали в Устово, казали на директора на прогимназията, тогава Георги Попанастасов, зет на братя Хаджихристеви. Той благодарил за идеята, след което казал на д-р Григоров, свещеник Хараламби Поппалов и тримата със специални покани свикват събрание, което се състояло на 26 юни 1932 г. в прогимназията в Устово.”
В Държавен архив - Смолян, е запазен протоколът на това събрание. От него е видно, че на заседанието са присъствали: Хараламби Поппалов, майор Никола Попноев - началник на гарнизона в Пашмакли, Георги Попанастасов - директор на прогимназията в Устово, д-р Горчо Григоров - общински лекар, Георги Расолков - учител в гимназията с. Райково, Хасан Билянски - помощник-кмет на Пашмакли, Киряк Хр. Славовски - общински кмет на Устово, Дечо М. Каръшев - председател на училищното настоятелство с. Устово, запасен капитан Владимир Бочуков от с. Чепеларе, учителите: Александър Кузманов, Кирко Н. Хаджихристев, Методи Кузманов, Петко Попанастасов и Стоян Григоров; Христо Ангелов - шивач и Христо Палагачев - общински съветник. Събранието благодари на инициаторите и единодушно решава да се издигне паметник на всички паднали войници през Балканската война, загинали за свободата на този край. ВЗЕМА СЕ РЕШЕНИЕ ЗА ОБРАЗУВАНЕ НА ЦЕНТРАЛЕН КОМИТЕТ СЪС СЕДАЛИЩЕ ГР. ПАШМАКЛИ в състав от 11 души, а във всяка община да се образуват комитети в състав по 3 души. Натоварват се Вл. Бочуков, д-р Горчо Григоров и учителят Кирко Н. Хаджихристев да обикалят селата и да образуват селските комитети.
По-нататък, за съжаление, протоколът е пострадал в лявата си част, но от запазените редове се разбира, че се предвижда средствата да бъдат събирани: от всички общини на Пашмаклийската околия съобразно благосъстоянието на общината; от кооперативните сдружения; от частни благотворителни сдружения в цялата страна; от щаба на 21-ви пехотен полк и др. Възлага се на комитета да направи всичко това за една година, да извърши панихида за падналите войници на самото място и в същия ден да се положи основният камък на паметника. С гласуване за Централен комитет са избрани: Окръжния управител, началника на гарнизона в Пашмакли, Околийския началник, Архиерейския наместник, Окръжния мюфтия, Училищния инспектор, Директора на гимназията в Райково, Владимир Бочуков от Чепеларе, д-р Горчо Григоров, свещеник Хараламби Поппалов и Георги Попанастасов. Този комитет УСТРОЙВА НА 31 ЮЛИ 1932 Г ГОЛЯМО НАРОДНО ТЪРЖЕСТВО, НА КОЕТО ПРИСЪСТВА ПОЛК. ВЛ. СЕРАФИМОВ и се полагат основите на паметника.
Още същата година избраната от комитета комисия обикаля София, Пловдив, Асеновград, Чепеларе, Кърджали, селата на Смолянско, Девинско и Златоградско, като събира една значителна сума. След дълги преговори с много скулптури и архитекти се спира върху плана, представен от АРХИТЕКТ МИХАИЛ НОЖАРОВ ОТ ВИДИН НА СЛУЖБА В СМОЛЯН и отдава на търг направата на паметника. ТЪРГЪТ Е СПЕЧЕЛЕН ОТ ХАДЖИ НЕДЯЛКО КАНЕВ ОТ С. МОМЧИЛОВЦИ - 50-годишен благороден българин. На 19 юни 1933 г. е направена първата копка. От този ден започва самият строеж на паметника и благодарение усърдния и съвестен труд на предприемача, грижите и вниманието на архитекта, както и тези на Ст. Казанджиев - смолянски окръжен инспектор; агроном лесовъд Кичуков; трудовашките началници: Борис Попкалинов, Симеонов, Стоилов и Димитър Белев, под чийто надзор през лятото на 1933 г. работят 27 трудовака, паметникът е завършен и НА 12 АВГУСТ 1943 Г. СТАВА НЕГОВОТО ТЪРЖЕСТВЕНО ОТКРИВАНЕ.
Усилията на всички организатори и на цялото признателно население са възнаградени. Родолюбивото дело остава увековечено за поколенията, за да напомня и днес за героизма и жертвоготовността на героите.
“Паметникът се състои от мавзолей - продължава разказа си бай Стою - вътре се намира специална костница, в която се съхраняват костите на загиналите и 2 мраморни плочи, върху които са издълбани имената на същите. Самият паметник - пиедестал, неразривно свързан с църквата, е 3,26 м. широк, 4,70 м. дължина и 16 м. височина. ТОЙ Е ПРЕСЕЧЕНА ВДЯСНО ПИРАМИДА, ЗА ДА МОЖЕ НЯКОГА ДА СЕ ПОСТАВИ ЛЪВ, А НА САМИЯ ВРЪХ ДА ИМА ВОЙНИК, СОЧЕЩ БЯЛО МОРЕ. Върху паметника има орден за храброст и следните думи: “На героите от 21 пехотен полк 1912 г. - вечна признателност. Вечна памет на всички загинали и НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ИДЕАЛА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД - ОБЕДИНЕНИЕТО НА ПЛЕМЕТО.”
ЗОЯ НАЧЕВА - Държавен архив - Смолян

СЪЛЗИ БЛИКАТ ОТ ИЗЛОЖБАТА НА ДОЦ. МИТРИНОВ ЗА ЦЪРКВИТЕ НИ В БЕЛОМОРИЕТО

ПО СЛЕДИТЕ НА МИНАЛОТО С ФОТО-ЕКСПОЗИЦИЯ

Сълзи избиват в очите на надникналите през фотообектива на доц. д-р Георги Митринов от Института по български език при БАН, запечатал съдбата на българските църкви, останали на Беломорието, отвъд границите на България. 100 фотоса подрежда в изложба лингвистът, за да ни върне към българската история и българското историческо наследство в Гърция. 22-те табла са вече експонирани в залата на Държавен архив в Смолян, а сбирката им ще бъде открита от нейния автор на 12 юни-вторник от 17.30 ч. , заяви шефката на Архива Зоя Начева.
През 1903 г. българското население в оня край е подложено на унищожение, първо от турската войска при потушаване на Илинденско-преображенското въстание - от въстаналите 92 села, са опожарени и разорени 68, а голяма част от местните люде са избити. По данни на ВМРО тогава в Македония и Одринско са опожарени 205 селища, а броят на загиналите възлиза над 5000. Над 30 000 са бежанците от тези села. По време на Балканската война 1912-13 г. са опожарени 161 български села с близо 16 000 къщи. Става дума за Сярско, Ксантийско, Гюмюрджинско, Софлийско, които повече не се възстановяват. Почти изцяло Източна (Одринска) Тракия е обезбългарена. А част от българското християнско население, живеещо компактно в Одринско, Лозенградско, Малкотърновско и т.н. е избито. Близо 200 000 българи са прогонени от родните им места.
През 20-те години на ХХ в. почват гръцките гонения, Западна Тракия е окончателно обезбългарена. Част от нашето християнско население в Егейска Македония след гоненията и принудителното изселване през 20-те години, е прогонено. През 40-те години, след края на Втората световна война и по време на Гражданската война в Гърция, в Егейска Македония оцелява само българското население, което приема официално да общува на гръцки език и да се самоопределя като гръцко - това е кратката историческа справка.
Днес, в началото на ХХI в. в Източна (Одринска) Тракия са запазени и възстановени само 4 български църкви в големите градове - Одрин и Истанбул. В Западна Тракия и Егейска Македония положението е по-различно, тъй като Гърция е християнска държава и във всяко, оцеляло до наши дни бивше българско християнско село има и православен храм. След влизането ни в ЕС и подобрените културни връзки със съседите, вече могат да се правят проучвания, свързани с българското културно-историческо наследство, каквото е направил доц. д-р Митринов. Със спомоществователството на Фондация “Българска памет” с председател д-р Милен Врабевски, е финансирано неговото проучване в Източна (Одринска) и Западна (Беломорска) Тракия, както и в Егейска Македония. Фотографиите му са запечатали разрушените или изоставени български храмове в Беломорието.
Те са главно от несъществуващи вече български села, унищожени през 1913 г. като: Баница, Лакос - Сярско, Габрово - Ксантийско; Съчанли, Манастир, Калайджи дере - Гюмюрджинско и др. Има и храмове, които не са поддържани, други са оставени на доизживяване като недействащи. Трети са подновени, но следите от българско присъствие са заличени - Черешово, Драмско; Францене - Сярско, Еникьойско - Ксантийско и др.
В процес на проучване са старите български църкви в Беломорието със запазени надписи и стенописи. Най-големият плюс на изложбата “БЪЛГАРСКО ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО В БЕЛОМОРИЕТО” е верният поглед, който дава от забравените страници на новата ни история, свързана с трагичната съдба на българското християнско население в този край.
Лили БЛАЖЕВА

НОВА КНИГА: СЪБРАХА СПОМЕНИТЕ ЗА ПАРТИЗАНИНА ФИСИНСКИ

* На представянето й днес в Държавен архив-Смолян, ще присъства единствената му дъщеря Росица

Събудиха спомените за партизанина Симеон Фисински. Членът на дружба “Родина”, загинал на Милеви скали край Велинград на 4 септември 1944 г., е оживял за поколенията в разказите на своята единствена дъщеря Росица Кадиева, на свои приятели и близки. Книгата “Симеон Фисински, един от дружба “Родина” е сборник от документи, биографични бележки, спомени и очерци. Но най-важното е емоционална среща с миналото, носеща паметта за чист човешки живот, изпълнен с доброта и морални устои. Творбата е издание на ТАНГРА Тан НакРа ИК, а нейни съставители са архивистите Александър Маринов и Зоя Начева, консултант е Руска Главчева.
Едно 6-годишно момиченце пази спомена за татко си, с мириса му на кафе, с лакомствата, които е раздавал на нея и децата от махалата. Но пази и спомена за напразното чакане на 9 септември, когато всички партизани си идват, но не и нейният баща Симеон Фисински. Тук е и разказът на майка й на родопско наречие, с гордостта на една млада жена, дошла от село Смилян, че е свалило фереджето и е открило лицето си, както е поискал нейният съпруг. С копринените чорапи и рокли, с обувките с висок ток, които й е купил. С предаденото от дъщеря й впечатление за първия ресторант, в който е влязла - забранена територия до тогава за жени като нея.
Тук са и накъсаните разкази за партизанския живот на Фисински, за лъчезарната му усмивка, подкупила командира на отряда Методи Шатаров, за да се влее в неговите редици, без някой да го познава. Тук е и подвигът на Милеви скали, когато остава в отделението, прикриващо изтеглящите се партизани. Старата пушка, която искала чистене след всеки изстрел, коства дълбоката рана на Фисински. Той е още жив, когато го застига жандармерията и острието на ножа се забива неколкократно в тялото му, за да издаде другарите си. Заради мълчанието му, побеснял офицер го коли назидателно. Оставен по риза и без обувки, с дълбоки рани, полузаровен го намират другарите му точно на 9 септември, завърнали се да го дирят на мястото на сражението.
Книгата е трогателна изповед на живите, за живота-учител на един обикновен родопчанин с необикновената дарба да гради бъдещето. Нейното представяне е в понеделник от 16 часа в залата на Държавен архив-Смолян. А задачата й е да съхрани за поколенията и облече в дреха оня кратък разказ, изписан с имената на Фисински върху плочата на родната му къща, в кратката уличка, наречена на негово име в областния град.
Анета ТОДОРОВА

ФОТОИЗЛОЖБА НА ГРАВЮРИ БЕЛЯЗА 126 Г. ОТ СЪЕДИНЕНИЕТО

Вчера в навечерието на 6-септември по идея на кмета Дора Янкова във фоайето на Планетариума в Смолян откриха фотодокументална изложба „Съединението на Княжество България с Източна Румелия /1885 г./ и Сръбско-българската война”. Автор на своебразеният летопис в образи - колекцията от гравюри е гл. експерт от Държавен Архив-Пловдив Владимир Балчев, който съвместно с шефката на териториалният Архив -Смолян, Зоя Начева подреди експозицията.

Зоя Начева, Ангел Добриков, Мария Томова, Петър Харадинов и Владимир Балчев

Едно от най-успешните събития в историята на възродена България, което е изцяло българско дело – Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. Това е първата стъпка по пътя към пълното освобождаване на българските земи, останали под чужда власт и първият акт на национално обединение след Освобожденито през 1878 г, заяви пред обществеността на Смолян Начева. И допълни, че всичко това става възможно когато патриотизмът на българите надвива отрицателното отношение на Великите сили към Съединението на орязаното ни Отечество.
През септември 1885 г. името на България заема централно място в страниците на водещите европейски вестници. Появяват се стотици публикации – информации, коментари, репортажи, рисунки и скици. Едновременно с текстовете на журналистите се появяват и няколкостотин гравюри за събитията, напомни Владимир Балчев. А секретарят на община Смолян Петър Харадинов уточни, че когато се реализира този политически акт, Родопите още не са били свободни от османско владичество. Но цивилизацията на Европа започва от България, нашето възраждането започва далеч преди Западно-европейското възраждане, което трябва да ни дава национално самочувствие и да се гордеем, че сме българи, заяви още Харадинов.
Орлин КИСЬОВ