ХАЙДУШКИ ПОЛЯНИ

Родопа планина със своите върхове, ридове и долини прилича на бурно развълнувано море. В своите чудни гънки, тя е приютила и Хайдушки поляни - извор на красота и спокойствие. Те започват от Иноглово и като кичено халище достигат до Рожен. Вековни ели и мек картъл те обгръщат навсякъде. Ва най-ниската част блести изкуствено езеро. Минеш ли покрай него ще усетиш плискането на дребни риби. Разходиш ли се наоколо ще намериш студен чучур, който блика и разказва легенди. От тези легенди идвират истински сарини. Поляните пеят, боровете пеят, изворите пеят, хайдушки приказки разказват. Сякаш чуваш гласа на Веселин Джигов:

Стига ми се горо навдигаш,

С Преспа и със Свобода.

Или ми се горо навдигаш,

Че си горо прикрила

До двеста-триста хайдути.

В онези робски времена под всеки връх, под всяко дърво е бдял хайдутин и знаменосец. Тук поробител не смеел да премине. Тук е минал пътят от Смолян за Пловдив. Там където минавал през гората, често керваните от поробители били посрещани от хайдутите. Оплаквали се изедниците. Веднъж писали до Високата порта. Дошла заповед гората да се изсече. Така писал султанът. И започнали да секат. Секли, горили. Но гората все израствала. Така се родила местността Пожеря. Изуявали дървесата в нея и отново, и отново прикривала хайдутите. Тук се прочул Вълчан войвода от Чокманово. Тук имали бичкия Пейо и Кольо Шишманови. Тук в малката им къща, която сега е мезуй е кипяла революционна дейност. Пейо станал войвода, а Кольо - знаменосец на четата. Тъжна, но героична е историята със знаменосеца. На изток от Хайдушки поляни в Домуздере четата била завардена от душмани. Жистока битка се завързала. Дружината тръгнала да се изтегля, а Кольо бил ранен. За да не падне във вражи ръце жив, натиснал с крак спусъка на пушката си. И сам паднал мъртъв. Турците занесли тялото му в най-близкото село - Славеино. Заразпитвали хората дали го познават. Но всички отричали. И родната му майка отрекла. Да не изгорят турците селото. Погребали го без поп и камбанен звън.

Сега гробовете на двамата братя са на Хайдушки поляни, до параклиса. Вървиш из гората и все чакаш да видиш байряка, развян от Кольо . А там на върха стои белокаменния паметник на героите на Илинденско-Преображенското въстание. От своя връх той пази Хайдушки поляни.

Свилен КОМИТОВ

НЕ ЛЕГЕНДА, А ИСТИНА: ЧЕСТТА НАДВИВА НОЖА

Било пролет. Земята се събуждала за нов живот. Курбан в село Кутела събрал млади и стари. По-заможните овчари дарили по едно агне за здраве и плодородие. На Барчината се събрало цялото село. Старите споделяли неволи и весели случки от живота. Младите - поддържали огъня на двата казана с агнешко. Момите играели хоро, а ергените избирали своите изгори. Замеряли ги с орехи и бонбони, за да покажат кой коя харесва. Между момите се откроявала Минка Кринтева, млада и красива с бяло лице и черни очи. Тя омайвала ергените. Един от тях - Мехмед Сердарски, я захвърлял с орехи и бонбони, но тя се обръщала с гръб - на сърцето си имала друг. Други били мечтите й. Мъжът не изтраял, тайно я приближил и й предложил да му стане жена. Минка отказала. Видяла, че се ядосал и веднага си тръгнала за Долната махала където живеела. Последвал я Мехмед и я настигнал в близкия дол. Извадил овчарския нож и заповядал да го последва. Момичето не приело, а той замахал с ножа. Нарязал й ръцете, с които се бранила. Разбрал, че не може да я склони и начумерен си тръгнал. Виковете при свадата чула Моллоскината. Тя свърнала към дола и пресрещнала Мехмед. По потъмнелия му поглед разбрала, че не ще да е хубаво онова, което е сторил. Разказал й. Пък тя, като майка на двама сина го посъветвала: "По-добре иди и я довърши. Никой да не знае какво си направил!"

Върнал се Мехмед, а като извадил ножа, момичето се покатерило на един голям камък и се замолило: "Не ме убивай, майка ще ме излекува. Нищо няма да ти направим". Той обаче не я послушал, стигнал я на камъка и забил в сърцето й острието. Кръвта шурнала като река. Целият камък станал червен, а Минка се струполила и издъхнала на място. Мехмед избягал и се скрил в гората.

Цялото село погребало девойчето и оплакало младия му живот. По ножа разбрали кой е убиецът. Три дни го търсили накрая го хванали. Осъдили Мехмед. Не се върнал той жив от затвора.

А майката на Минка всяка сутрин поливала камъка със сълзи. От тях бликнал извор, който по-късно сторили на чешма. Но не останала тайна и заръката на Моллоскината. Нея майката прокълнала: "Нека и тя да види какво е без деца!"         

Синовете на подстрекателката на Мехмед били овчари. Не изтекла и година от кървавото убийство, и те се скарали. Бащата взел брадвата и ударил единия син. Той му отвърнал с кол. И двамата паднали мъртви. След година от болест умрял и другият син. От скръб се поминала майка им, а къщата им се самосъборила. Останала само грамада от камъни, която напомняла за клетвата на Минкината майка. От там тръгнала приказката: "Внимавай да не стане Моллоскиното!" А за красивата Минка сътворили песен:

"Слисни се, горо, спуши се!

Да скрием горо, Мехмете.

Мехмед е сторил кабахат,

бяла е Минка съсекъл.

На снажка тьонка, висока

И бяло лице, каматно.

Увехнала е гората,

изсъхнала е тревата.

Мехмете го са фатили,

фатили и затворили..."            

Тази песен пееше ненадминатият Веселин Джигов от Кутела. Сега я пее Николай Славеев. И напомня за трагедията, развилняла се преди 100 г.

Свилен Комитов