* Обичам си държавата, само не разбирам защо на времето на съседа даваха пари дъщеря му да учи, а сега аз и синът ми едва издържаме внука-студент, реди Харитон Хайдушки, който като бригадир безплатно 6 месеца е разчиствал развалините от бомбардировките на София
На 16 години съм влязъл в рудник "Шаренка" в Мадан. По онова време нямаше забрана непълнолетни да работят, защото тогава руските инженери командваха в Мадан - директор, маркшайдер, геолози, цялото ръководство беше все от техни специалисти, връща се далеч в миналото отдавна пенсионираният Харитон Хайдушки. Става дума за 1949 г., фирмата е "Совболстрой" (Советско-болгарское строительное общество). За да има все пак някакви познания за минното дело младежът изкарва курс в техникума в Райково, сега квартал на Смолян. Впоследствие животът му така се завърта, че от замерчик на рудник "9-ти септември", става миньор и постепенно успява да се изкачи по стълбичката до началник смяна. Пенсионира се едва през 1983 г., но в рудниците има 28 г. от общо 40-те му години стаж. Останалите - където го позове партията - тогава тя е само една.
Тя го издига до комсомолски секретар на селата Чурка и Ловци далеч преди 50-те години. Тогава нямахме платени партийни секретари по заводи и кооперации, работехме на добра воля, отбелязва Харитон. И не крие, че е едни от първите членуващи в Съюза на народната младеж в Мадан, където ръководител му е Каишев от Смолян, който по онова време е учител.
Той ми направи и първия доклад, който трябваше да изнеса. За разлика от други, аз се гордея с това си членство, нищо че претеглих доста в младите години. Пратиха ме бригадир в София, трябваше да се разчистват развалините от американските бомбардировки над столицата. 120 човека сме спали на нар в едно помещение, получавали сме за труда си чорба от фасул или леща и 800 гр. хляб на ден. Това е най-черният период от живота ми - въшките скачаха по нас, виждал съм ги как се разхождат на пълчища, за къпане и дума не можеше да става. Плащат ти само пътя до София и обратно. Доброволен труд, комсомолът ни задължаваше - да помагаме. Така ни учеха, градихме държава. Всичко, което извадехме от развалините като посуда и ценности, се описваше и предаваше. Вадили сме и трупове, ужасии. Затова когато преди близо 2-3 години чух по радиото, че американският посланик иска да правят паметник на техните летци в София, ми прилоша. Няма по-голямо кощунство от това. Това ли заслужава България, близките на тези хора, които останаха под развалините?!
След 6 месеца бригадирско разчистване, се върнах пак в"Совболстрой". Работата ми беше да броя и записвам мулетата, които караха баластра за изграждането на бараките в центъра на Мадан, в които се настаняваха миньорите. И да нося вода на мулетарите. Величко Караджов искаше отчетност, да не лъжат в курсовете. В моето семейство ние бяхме 7 деца и майка ми не можеше да ни изучи. А Караджов видя у мен желанието да вървя напред и ми даде бележка, за да изкарам 9-месеца курс в техникума в Кърджали. Така води нишката на объркания си живот, пълен с перипетии Харитон Хайдушки. Първоначално работи към строителството на съветската фирма, защото е доста слабичък да слезе под земята. И едва през 1951 г. влиза в рудника.
Когато през 60-те години почват да изграждат Комунални услуги в Смолянския край, от партията му дават партийно поръчение да се заема с клоновете на дружеството. Пращат ми джипа да ме вземе - нито ме питат, нито се интересуват пуща ли ме жената, подсмихва се Харитон. Защото с новата работа не само няма да се връща вечер при семейството си, ами от раз му пада и голямата миньорска заплата от 250 лв. на малката - 180 лв.
Трябваше да се изгради мрежа за комунални услуги - в Смолян, Девин, Лъки, Златоград - чак до Хвойна. Пущахме фризьорски салони и макар да не разбирах от тази работа, трябваше да ги организирам. Това беше времето на социализма. Изпълняваше се. Градихме България, обичам си държавата, харесвам я, категоричен е Харитон, който дори след официалното си пенсиониране преди повече от 30-на години не стои мирен. И пак работи, примолва се по негови думи на ген. Желев от Строителни войски, да го вземе при изграждането на подлеза на гарата в Пловдив. Заради укрепването на минните галерии, а и строежите на 34 къщи, които са мое дело, разбирам от тези работи, защо да бездействам, обяснява той. С войничетата сме правили тунела, реди човекът, който цял живот работи.
И като много миньори има апартамент в Мадан, ама му е тракнал ключа и живее със съпругата си Нора, която е от Равнища в къщата, построена в село Чурка. 20 стаи имам, десетина кокошки щъкат из двора. И понеже е огледно място и внуците обичат да идват тук се радваме на селския живот, реди родопчанинът.
Единствено недоумява как така се промени държавата, че на никого не му стигат днес парите. Синът му работи в Хасково, но ако не е самият Харитон, който е стигнал тавана от 700 лв. на пенсиите, няма как внукът да учи.
Синът дава 300 и аз 250 лв., така издържаме студента. А и той през цялото лято работи, за да си помогне сам. Това разказва мъжът и не може да се начуди, как хора като съпругата му, която също не е спирала да работи, само че е била в търговията, се пенсионират с по на 145 лв. пенсия. Нищо пари за съвременния живот. Преди 1989 г. на един комшия дъщерята отиде да учи в Махачкала, Дагестан, на него му дадоха стипендия - 50 лв., затова че я е пратил там да следва. А сега аз трябва да плащам, че внукът ми учи. Но такава ни е управията, въздъхва човекът.
Пък фамилията му дошла от дедите. На Митьо Поповски - чичо на дядо му, преди да го потурчат му надянали пристия на врата, толкова го стягали, че му изгорили сухожилията и останал с крива шия. Взели 6-месечното му дете, но той успял да се отскубне и да си отмъсти. Тук, край Средногорци излиза една пътечка от Гърция, тук ги причакал и метнал насилниците си в урвата, да ги бастиса, така му излязло името Хайдушки, обяснява героичното си фамилно име Харитон. И сочи, че по онова време дядо му, бил бяло момче със сини очи, вземат го на 13 години и го завличат към Анадола. На 27 години Асан успява да се върне, но никой в тоя край не го познава - голяма мъка изкарал докато си намери дома. В Маданско се жени, раждат му се 5 деца и почива на 105 г...
Сладкодумен е бившият миньор, а бистрата му памет е истински извор за историята на Маданския край. И пътеводител за младите, как се кове държава.
Анета ТОДОРОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар