петък, 20 януари 2012 г.

БИЗНЕСМЕНЪТ ИВАН АСЕНОВ: ЖИВОТЪТ МИ Е ЗА БЕСТСЕЛЪР


* Не се срамувам от труда си, работил съм от 11-годишен, разказва Боцмана, който като всички Ивановци има тежка орисия - трудното детство го е калило да не свежда глава пред никого 
* А като "златната" тръба на Смолян е привикван в милицията през 60-те години за “разлагаща” музика, но пък моделите му от ковано желязо печелят златен медал на националната надпревара по занаяти в Орешака 

 - Г-н Асенов, казват че си бил "златната тръба" на Смолян, от къде дойде това признание?
- Учех в Райковската гимназия. Работих първо 3 години, после 3 години след набора си учих. Започнал съм да работя на 11 години, на 14 години вече продавах облигации. Работил съм всичко през живота си и досега работя. Не се срамувам от труда си. Аз съм 39 набор, но тогава учех редовно с 41 набор. Ходехме пеш с гуменици, по пътеката от Горно Смолян, където живеех, до гимназията в Райково. Имаше 3 пъти на ден рейс - сутрин, обед и вечер. Обаче 10 ст. беше билетът, 10 ст.- беше и баничката И аз, за да остана на репетиция след обяд, вървях пеш, за да си купя една баничка, защото до 15-15.30 репетираше и училищният оркестър и джаз-бандата. Единият ден едното, другият ден - другото и все бях зает в училище. А съм сирак от 2 години и 8 месеца, а в Смолян ме издържаше баба ми. Обичах си тромпета и научавах най-новата музика, от там дойде всичко. Това е и причината да не вляза в партията.
- А имаше ли такива индикации?
- Специално са ме викали да ставам партиен член. Но съм казал, че не съм за тяхната партия. Бях борец, боксьор, скиор - луда глава - доста съм побъхтавал и ченгета, и какви ли не.
- И тогава?
- Не бях говорил с баща ми, но за да ме оставят намира, казах “баща ми не дава”. А те се възмущават, как бай Боян, дето е активен борец - не бил съграсен. Поискаха ми военната книжка - аз бях тогава в казармата, а аз казвам, че е у старшината, дадоха ми една бележка - записка, пуснаха ме за 3 часа да ида да говоря с баща ми и като се върна, да дам отговор. Няма как, отидох вкъщи и казах, че не искам да ставам, защото от сега ме гонят, а аз съм още младеж. Баща ми каза “много правилно си отговорил”, което не очаквах от него. Поръча да кажа от негово име: “Аз съм стар комунист и съм ял тояга не един и два пъти за тази партия - Българска работническа комунистическа партия, но на теб не ти давам да членуваш в нея. Това не е същата партия, за която аз съм ял тояга. Когато направят партия, в която да пише като на нашата “свобода, братство и равенство”, веднага влизаш в нея. Но в тази не ти давам”.
Единственото нещо, за което съм благодарен на баща ми, е това. Защото от него, ако имам един лев, ще му направя златна рамка и ще го закова на стената. Благодарен съм му, че за мен не важеше партийното поръчение, както имаха другите - да работите събота и неделя, и да направите това и онова...
- Т.е. баща ти е бил член на БРП(комунисти), така ли?
- Не само член, а активен. За да може да крие и храни 15 дни Трайчо Костов на нашата колиба, прави сметка какво доверие са му имали.
- А защо се обръщат след 9 септември срещу баща ти?
- Бяха го карали да става милиционер. А той не иска да се кара с хората, да арестува и да се разправя.
- Какво е работил?
- И горски работник е бил. Какво ли не. Професията му беше гатерист. Асен Чолаков е имал гатер и баща ми, идвайки от Белово в Смолян, е работил при него като гатерист. И си е спестявал парите при него. Но като национализират гатера след 9-ти септември, Чолаков обявява фалит и на баща ми всички спестявания изгоряха. От там намрази до дупка буржоазията. А от Белово, Пазарджишко, избягват в Родопите с чичо ми Цветан още като младежи. Селото няма никакъв поминък, освен дърводобив. Двамата намерили сухари в гората - 20 -на греди, и решават с две магарета за Коледа да ги изкарат надолу и да ги продадат, за да изкарат с тези пари празниците. Но имало някакъв горски - македонец, биел наред всички, кой къде хване. Накичен с патрондашите, пушките и бомбите, никой не му се опирал. Намерил той къде са подготвени гредичките и решил да ги причака кога ще ги вдигнат. Тръгнали баща ми и чичо ми към гората с въжета и магарета, а той ги видял от кръчмата и поел след тях. Баща ми беше по-дребен, а чичо ми Цветан - дълъг. Македонецът не вижда баща ми къде е, а само чичо, сваля пушката и с приклада го удря. Поваля го на земята и рита. Баща ми го издебнал изотзад и с тъпото на брадвата го събаря също на земята. Така нещата се обръщат и двамата почват да го бият. Вземат му патроните, за да не ги гръмне и и го оставят на пътя пребит. Намират го, но горският го било срам да каже, че две хлапета са го потрошили от бой. А те си знаят, че ще ги търси, за да им отмъсти, затова вземат по една черга и тръгват към Родопите. Спират в Чепеларе да нощуват, чичо ми Цветан намира там работа пръв и остава. По-късно там се и жени. Синът му Матей беше домакин на вилата на ЦК на времето. Баща ми идва тук, залюбва се с майка ми и става смолянски зет.
- За партийните му разбирания не казваш?
- Ясно е какви разбирания е имал. На някакво събрание в райковското читалище е имало и бой, по стълбите са ги млатили със сопи. Към 1939-40 г. са го навирали в реката под леда, за да признае къде са се събирали да правят събрание комунистите. След този побой, баща ми бяга от тук в Гърция в новите земи. Годината е 1941 г. , а аз съм роден 1939 г., там взема един хотел с ресторант в Драма. Но след 9 септември 1944 г. гърците издадоха декрет, в който пише, - българите да освободят за 24 часа територията, а който остане - “хендро кополос” - режат му главата. Гръцки знаех фърси, там съм играл, аз съм роден една година преди да заминат нашите за Драма. Животът ми е бил ад, ако се опише, бетселър става.
- Не довършихме разговора за златната тръба...
- Имах едно радио - “Младост” мисля че беше, имаше класация на музика от Люксембург. Цяла нощ слушах предаването за шофьори с дълги курсове - класация на джаз-парчета. В 1-2 часа започваха, а аз стоя да ги слушам. Много добър слухар съм, между другото. Като чуя едно парче 2-3 пъти, и го разуча. “Марина” 2 година преди да стане популярна у нас, аз съм я разучил и съм я свирил на бала през 1957 г. Дора Коровска беше един клас преди нас и може да потвърди. И заради модата съм страдал много. Бързам да си взема нови дрешки, а те да ме привикат в комсомола или в милицията да ми сцепат панталоните, че са тесни като кюнец.
-Това ли беше модата по онова време?
-Тесни панталони се носеха, Леа Иванова пее за нея : “Тесен кюнец панталон, шлифер - жълт като лимон, туй е модата сега...” Викаха ме заради дрехите и затова, че свиря разложена музика, капиталистическа. Създавам такива настроения. Реакцията разлагане е химическа. Къде има миризма?! Даже коронният ми номер беше да свиря “Марина” на два тромпета едновременно. Луди, млади години. Но е имало и много тежки неща...
- Сигурно е имало нещо, което те е крепяло през годините?
- Волята. Никога не съм унивал и не съм навеждал глава. И в затвора са искали да ме вкарат. Но никога пръв не съм посягал, а който ми е посегнал, е ял такъв пердах, че го помни за цял живот.
- След 9 септември, баща ти го правят активен борец, а ти си все по ръба?
-Признаха му, че е укривал Трайчо Костов. Но после като трайчокостовист му бяха взели партийния билет и го бяха изключили от партията. Върнаха му билета след години и му признаха, че е ял тояга. Дадоха му народна пенсия. Но на него не му пукаше на два-три пъти им я хвърля заради квартални неща, които не му харесваха. Успокояваха го. А той обяснява, че не е ял бой затова, което вижда - все неправди.
- А някаква привилегия ползвал ли си като син на активен борец?
-Никога, нищо не съм взел. Внесох си 1500 лв. за апартамент с лихвоточки. Не съм ползвал предимство нито за учене, нито за работа. Чудеха ми се...
- Още едно духовно увлечение имаш. Бил си майстор на кованото желязо, как се запали по него?
-Преди кованото желязо един мой приятел ме запали по феропластиката. Той и сега ми се обажда да ме поздрави на Ивановден, а аз него на Васильовден. Става дума за Васил Симитчиев. Той завърши един от последните випуски на проф. Далчев, който е направил скулптурата на Орфей и Родопа до кино “Дружба”. Васил си пада малко абстракционист, той е вторият Явашев. Софиянче, рзпределено в Смолян да работи като неблагонадеждно. С него станахме приятели заради музиката. От него научих много неща и правехме общи работи. Паметникът в Арда на загиналите през 1944 г., е наш. Всички желязни решетки в Младежкия дом, които гледам, че са свалили, също са наши. Останала е една само на стълбището. Всичко по тях е нитено и свивано под 45 градуса, ръчно. В Пампорово сме рабоитили. Първото пано в бившата книжарница на Стария център в Смолян, срещу Дома на учителя, е наше.
-Не го ли махнаха?
-Не. Паното от мозайка със Спартак в дискотеката “Топ старс”, пък аз съм го правил. Преди това - в заведението на художника Палазов, отвън имаше друго пано - “Надпяване”. В сегашното заведение “Бяло море” имах “Родопска сватба” .
- Дали го има сега там?
- Ако знам, че са го свалили, ще ида да си го прибера, то ми беше най-хубавото от всички. Преди това се занимавах с феропластика, но тези работи са по-малко. В универмага в кв. Устово, имаше една колона и на нея направих една мома с водач - с кобилица, това ми е първата феропластика.
- А какво е феропластика?
-Огъване на желязо без да е ковано, после почнах с кованото. Имам 3 самостоятелни изложби. И колкото и нескромно да звучи, имам златен медал от Орешака. Но най-лошото, което можах да направя през този живот е, че не снимах нищо. Сега ме е яд, правил съм стотици работи, които ги няма. Понякога ми се обаждат “твоят полилей е още у дома”, а аз не помня кое къде е отишло. Стигал съм до цяло обзавеждане - на д-р Стрезова - целият хол, библиотека, маси тоалетки, фотьойли, табуретки, диван, аплици, пепелници.
-Моделите и дизайна твои ли са?
-Всичко. Накрая се отказах, защото си изцедих мозъка, както се казва. Стигнах до там, защото не съм повтарял нито един модел. Само два са били еднакви и то по желание на клиент. Стигал съм до това, че 3-4 часа мисля и рисувам скицата, а самата направа ми отнема 2.5 часа. Направих първия монофазен електрожен в Смолян - през 1965 г. Тогама никъде нямаше монофазен електрожен - да го мушнеш в контакта и да работи. Навсякъде се искаше трифазен ток за тази работа. По-късно започнах да обличам камини с кована мед. До скоро отвън на входа на читалище “Христо Ботев” имаше една метална маска и тя е моя.
-Не искаш ли да издириш тези работи и да ги събереш в албум?
-В никакъв случай не мога да ги събера. В Австрия са заминали мои неща. Ще събера от 5-6 души, не повече. Знам, че у Митьо Рабушев имах един полилей, правихме една изложба в Профсъюзите. Той взема първо място за живопис, а аз - за ковано желязо и си разменихме работите - дадох му да си избере един полилей. С по-малко от 10-15 работи на изложба не излизах. Това са аплици - стенни лампи, свещници, пепелници...
-А в Орешака с какво спечели златия медал?
- Куриоз беше. За там направих два полилея. - Евтим Герзилов е жив, той беше предзседател на ОСИК - Окръжен съвет за изкуство и култура. Той поиска да направя нещо за националаната изложба на занаятите в Орешака. Направих два полюлея, един петица, друг - шестица. Ходих чак в Сливен да им търся стъкла, които подхождат на модела. Донесох абажурите, видяха ги и дори ги снимаха. Свалих стъклата на полилеите,обвих ги във вестници едно по едно, за да пътуват и за да не се счупят до Орешака. Тиксо нямаше тогава, а с връзки ги омотах. Носи ги Гошо Капитанов, домакин на ОСИК. Мина изложбата, и след 20 дни той ме вика да си прибера полилеите. Отивам и виждам, че са без стъкла. Питам го къде са стъклата, а той ми отговаря” “Аз ги оставих у дома, защото щяха да се изтрошат до там”. Без стъкла съм спечелил наградата...
- Напразно си ходил до Сливен
-Не е ли куриоз?!
-А откъде ти дойде това Боцмана?
-От плуването. Мащехата ми е от Долна Баня, Софийско. Това беше село с 10 хиляди жители. Имаше 3 басейна, единият от тях е с олимпийски размери. Занимавах се с плуване, носех моряшки фланелки и яки. И от там ми дойде Боцмана, Боцмана и така остана.
-Живял си в Долна Баня?
- Да, завърших 7-ми клас там, трети клас по старому през 1953 г. Тогава избягах от мащехата и дойдох в Смолян при баба ми. И благодарение, че избягах, не станах текезесар с голямата мотика.
- Текезесар?!
-Аз бях сирак, който единствено дядото ме обичаше. И той беше Иван, а аз го слушах повече от неговите внуци. Ходех постоянно с него по градини и пазари, имаше два бостана по 40 дка, почваше от ашламите и свършваше есента със зелето. Беше единственият човек, който ми е казал топла дума и не ме е делял от своите внуци. Баща ми беше суров човек. Работеше в спиртоварната в Септември като шеф. Върне се за събота и неделя, мащехата, като ме наклепе, ми тегли един бой, и в понеделник пак си отива в Септември. Аз в кухнята не съм пускан и сега освен едни яйца не мога да направя нищо. За малкия брат се правеше всичко, а на мен - една цигтанска баница да ми дадат, съм щастлив. Като дойдеше май месец - не ми трябваха вече обувки. Спя в плевнята на един хазър. Прибираха ме чак на 15 септември, за първия учебен ден. Тогава ми даваха едни обувки и да се облека като човек.
-Хасър какво е?
- Една плетена рогозка от царевична шума - 2 на 1.50 м. Върху сеното се слага и едно одеяло отгоре, чудесно става. Пасъл съм и крави, и говедата на хората за парички. Иначе няма кино, не можеш да си купиш и сладолед. Чак през 1953 г., като се преместихме в Костенец, започнах да рисувам и с това да вадя пари. Никой не прави сега такива рисунки с руда. Брат ми беше избягал преди мен и ми донесе руда - галенит, кристали, като подарък. Имаше един кибрит и на него нарисуван бедуин с една палма. Какво ми дойде на акъла, да го увелича и да го нарисувам. Да го оцветя с рудата, става много интересно. Върху стъкло и с перо топиш от туткала като с мастило и очертаваш фигурите. Посоляваш с рудата и кристалите отгоре. Дори се изхитрих да оцветя чалмата на бедуина от белите кристали с червен туш. Така стана интересно. Живеех на 50 метра от пазара, слагах рисунките на прозореца да се виждат. И който иска ги купува.
-Има сигурно и хубави неща в живота, кои са твоите най-хубави години?
-Ако хвана златната рибка, ще поискам само едно от нея, да ме върне двете години в Тунис. Нищо повече.
Разговора води: Ани ЛЮБЕНОВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар