четвъртък, 10 май 2012 г.

НА СВОБОДА ИМА МЯСТО ЗА ВСИЧКИ

* Само държавността я няма - от българския флаг се вее само червено парче колкото детско чорапче...

* 40 дни охранявали плочата на Момчил юнак от посегателство, текето зад него обаче е отворено и свещите греят като току-що запалени 

* През турско дедите ни са искали позволително за школо, а сега при християнско правителство ще го затворим, обяснява с болка заради обезлюдяването кметицата на Давидково Севда Чолакова

БСП-кметицата Севда Чолакова

На връх Свобода има място за всички, видя на място - от 1996 метра “Родопи ВЕСТ”. Тук е плочата, поставена в памет на Момчил войвода - защитника на Родопа планина от османските поробители, както са изписали от ВМРО, които са изнесли на гръб до върха 150 кг. мрамор. Тук е и текето, вдигнато заради Енихан баба. И докато първият е реално съществуваща личност от българската история, то вторият е мит. Това не пречи обаче на силно вярващите мюсюлмани да идват тук и да му се кланят.
Историческата справка сочи, че владетелят на Родопите Момчил, който дори имал столица в Ксанти заради бойната помощ, която е оказал на Йоан VI Кантакузин, е бил провъзгласен за севастократор. Момчил е и първият, нанесъл успешен удар на турските поробители и през 1344 г., опожарил 15 техни кораба в пристанището Абдера. Година и нещо по-късно обаче византийският му “приятел” се обръща срещу него и в неравен бой срещу турците на 7 юни 1346 г. в ръкопашен бой, го убиват. Историци дори допускат, че отрицателна роля тук играе и българският цар Александър, който също се съюзява с нашествениците.
Спорно е действителното съществуване на Енихан баба, а митовете му приписват, че на него се дължи завоюването на Родопите през 1371-1373 г. Нещо повече - лепват му разрушаването на две църкви в Иноглово до връх Преспа, манастира на Хайдушки поляни и сриването на Кръстата гора. Народното предание е запазило разказа и за убийството на Енихан баба от преоблечен като турчин иногловецът Ангел, който го убива недалеч от вр. Преспа, затова турците избират да го погребат на вр. Свобода. Там е имало старо теке, което обаче е било празно, а социалистическата власт го срива.
За мюсюлманите Енихан баба е светец, който лекувал, носил вода в кърпа от Бяло море. Затова и днес по пътя на 600-те стъпала към текето му е вдигната чешма, до която болни оставят болежките си, с наричането на парцалчета, които са окачили там. 7 новоизградени беседки пък дават шанс на изморените да отмарят, докато стигнат до върха. Самото теке пък е отворено, никой не го пази, оставените чехли подсказват как се влиза вътре, а броениците са за вярващите. Мраморната гробница със стъклен похлупак е празна, но до нея огромната каса с надпис на български и латиница “пара” събира лепта.
За всички има място на Свобода. Само за държавността няма място. От нея е останало червено парче, колкото детско чорапче. То се ветрее вместо знаме на пилона, на който би трябвало да грее българския флаг с бялото, зеленото и червеното.
А 600 стъпала, които водят до върха, някои оприличават с многобройните стълби на Шипка, които всеки е изкачвал в детството си за 3-и март. Свобода обаче такава слава няма, макар че вдигнатата на него плоча на Момчил юнак да намира преди години противници, които я трошат на парчета.
Пазил съм я цели 40 дни - от 7 сутринта до късно вечерта, от общината ме пратиха. Оцеля, а ние, християни и мюсюлмани, тук нямаме дрязги, разказва управителят на хижа “Свобода” Асен Минчев. Той е от най-близкото село - Давидково, само на 14 км. от върха. А името на върха нашумя преди около 6 години, когато стана ясно, че държавната земя тук е продадена на мюсюлманско настоятелство за строителството на теке. Така местността, описана от Херадот като светилище на бог Дионис, както се хвалят в Баните с историческото си тракийско минало, става място за поклонение на мюсюлманите. А паметникът, който според изследователи е алевийски, защото е празен - не е реален гроб, но това не пречи на тукашните мюсюлмани - сунити, каквито ги определят специалистите, да му се кланят.
Пълно е с поклонници, идват от юни през целия месец юли, та чак до август, обяснява Минчев. Правят курбани - карат си жертвените животни тук, приготвят ги на място, а в стария мечит до хижата отправят молитвите. Хасковци, долноводенци идват подред всяка събота и неделя. На 25 август пък са алевяните, само те позволяват песни и музика, те палят и свещи, докато на останалите мюсюлмани курбаните са тихи, обясняват очевидци на върволицата от поклонници.
Хижата в подножието на върха е преминала от БТС във владение на кметство Давидково. То й е правило солидния ремонт, за да предлага тя що-годе комфортна обстановка за туристите и многобройните посетители на върха само срещу 8 лв. на легло. Вярващите мюсюлмани обаче не остават да нощуват тук, но пък ползват огромния, закътан навес с пейки в двора, пак вдигнат от кметството. Едновременно в него могат да се хранят 250 човека, обяснява още хижарят. Токът, който се ползва там, се плаща отделно. Барбекюто, което е построено срещу хижата, също се дава срещу символично заплащане.
Така обектът има шанс да заработва приходи, защото издръжката му на 1800 метра хич не е малка. Единствено дълбокият сняг като тази зима плаши нейния управител. До пояс е газил, а накрая дори е лазил, за да издрапа до сградата. Поседял 2-3 часа, докато си вземе солука (дъха) и да види дали няма направени пакости, и тръгнал обратно надолу.
Виж, няма ги екскурзиантите и летуванията, каквито бяха преди 1989 г., съпоставя с носталгия Асен Минчев, който е въртял хижата и през социализма. Но после е изоставил тази работа и едва от преди година-две е отново тук.
Обвиняваха ни, че правим път до текето, но ние правихме път за децата си, които са във вътрешността на страната, припомня си сагата преди 9 г. кметицата на село Давидково Севда Чолакова, която е била тогава общински съветник. От тук спестяваме 75 км. до Пловдив и излизаме направо на Юговското ханче, разказва тя. И макар трасето да върви почти еднолентово за Манастир, две коли спокойно се разминават. А е толкова тясно, защото се води туристическо и е правено с 3 млн. 800 хил.лв. по програма САПАРД.
Зимно време го чистим сами с хората от Стърница, като събираме пари помежду си - по 20-30 лв., на когото по колкото се откъсне от сърцето, разказва Чолакова. Има и бизнесмени, които помагат, а миналата година додало и кметството. Тази зима обаче бе тежка, с 3-метрови преспи и пътят е бил доскоро затворен.
На върха първо сложиха плочата на Момчил войвода, макар че отсрещният връх е по-висок, а там могат да му сложат и монумент, сочи още кметицата. После направиха текето. Зад билото манастирци вдигнаха кръст и дори построиха параклис. С тях винаги сме живели задружно, за нас дрязги на верска основа няма. По време на Освобождението, когато Давидково остава в пределите на Турция и границата минава само на километри оттук, християни от нашето село са забегнали и са основали Манастир в българските предели, така че сме роднини с тях, връща се в миналото кметицата. А в селото й има църква и джамия. В православния храм “Св. Пророк Илия” от няколко години има служба за Коледа и Великден. Именно на Възкресение Христово преди 3 години местните младежи направили група във Фейсбук с идеята да съберат пари и да си вдигнат парк в центъра на селото. Дори от САЩ имаше хора, които дариха, направихме великолепна алея с над 100 храсти, цветя и дръвчета. Точно на Великден ги засадиха и всеки получи личен сертификат затова със собственото си име. Към 500 човека излязоха край площада, борихме се с яйца, хапнахме козунаци, голям празник стана, припомня си управничката. Нейната дъщеря Татяна Чолакова е от малкото млади, получили висше образование от Пловдив и се върнали в родното си гнездо. На Таня и приятелката й Невена Кокалова дължат пък детската площадка, направена с люлки от недействащи забавачки.
Селото е все още голямо - 750 жители, които обаче нямат работа и бягат все навън - от Англия и Германия, до САЩ и Гърция. Само няколко магазинчета и кръчми работят, в шивашкия цех има 10-12 наети, мандрата дава работа на 25 души и това е!-отсича жената.С 40 ст. изкупна цена на литър мляко, каквато беше през зимата, кой да гледа крави, реди тя. Да беше закъснял 10 ноември и промяната да бе дошла през пролетта, нямаше да се нарежат съоръженията в рудниците на Лъки за скрап. А те са давали хляб на стотици давидковци. 280 човека пък работеха в цеха към ВМЗ-Сопот, който е приватизиран, но стои затворен от години. Няма друго такова предприятие, в което да влагаш един лев, а да изкарваш печалба хиляда лева, припомня си Чолакова с носталгия думите на тогавашния директор на завода Гунчев. Затова и давидковци са наброявали към 2 500 население. А сега малцината работещи тук са щастливци.
Две къщи за гости са отворили врати и един хотел “Пламина” - по САПАРД, но за разлика от Баните, тук трудно се навиват чужди хора да им се разхождат из къщите. И туризмът едва крета. Нямаме реклама и разчитаме само на празничните дни като Великден и 1-ви май, обяснява Сийка Юркева - собственичка на една от къщите, на чиято табелка има две звезди. Тя и съпругът й Петър са от малкото, които са се върнали от Кърджали обратно в Баните, за да работят.
Един от малките плюсове на давидковци е запазването на Основното училище “Св. св. Кирил и Методий”. Отворило врати през 1880 г. заради малкото деца, днес то е защитено - средищно, и в него учат деца от съседните села: Стърница, Загражден, Глогиново и Вълчан дол. Дедите ни през турско са искали позволително да построят училище, а ние сега, с християнско правителство, ще го затворим, защото няма кой да учи в него, с болка коментира Чолакова. И сочи, че в нейния випуск на времето били 100 ученици, а нейното внуче- Саша Петрова, родено през 2009 г. е единственото и няма да има 1-ви клас в местното школо.

Анета ТОДОРОВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар