четвъртък, 7 юни 2012 г.

РЕЙНДЖЪРЪТ СЕРЖАНТ ПЕТКОВСКА: ДОКАЗАХ СЕ КАТО ПРОФЕСИОНАЛИСТ

* В армията жените отдавна не са “слабият пол”, в 101-и алпийски батальон - също

* Жена с “Калашников” и каска

  Какво е да си военнослужеща близо 12 години, да си била рейнджърка в Афганистан, но освен това да си и съпруга, и майка? Означава да си като всички работещи жени, които съвместяват семейните и професионалните си задължения - казва сержант Росица Петковска от военното формирование 28330 в Смолян, от години по-познато като 101-и алпийски батальон. Тя е едната от двете смолянчанки - участвали в мисиите ни в Афганистан. Тя - крехката, тъмноока жена с висше финансово образование - е тази, за която може да се каже, че военната служба е потомствена професия. И че носенето на пагони върху раменете е семейна традиция. Защото в същата казарма вече покойният й баща Никола Иванов е бил старшина, а пък съпругът й - подполковник Георги Петковски - се пенсионира като командир на поделението. В което тя сега е свързочник. Но за порасналата вече дъщеря, която е студентка по българска филология в Пловдивския университет, съвсем не е задължително да продължи военната традиция в семейството, смятат родителите й. Още повече, че според майка й Росица, човек сам трябва да избере с какво иска да се занимава, за да си върши добре работата. Както и тя сама е избрала попрището си. Така че разговорът ни пак върви по коловоза на военните теми. От които става ясно, че момичетата в армията тренират стрелби, водят физическа и строева подготовка наравно с мъжете, усвояват различни тактики и ред други умения, в това число и алпийски техники. И ако в началото отстъпват на мъжете по сила, с повече тренировки и дамите постигат необходимата издръжливост.
В интерес на истината, командосът Росица Петковска е отличник в стрелбата с автомат “Калашников”.А за точните си стрелби с пистолет има редица награди от различни турнири в Смолянско. Същевременно жените-командоси в момента са 12 процента от личния състав на 101-и алпийски батальон, съобщава командирът му подп. Димитър Кацаров. И те отдавна не са “слабият пол”, както е прието да се казва - убеден е той. - По-издръжливи са, по-адекватни в напрегнати ситуации, по-организирани и носят наряд наравно с мъжете. А сержант Петковска, например, по график дава наряд като началник на караул. Тя е много изпълнителна и интелигентна, и много дисциплинирана - добавя нейният командир.
Докато разговарям с Росица, освободила се за малко от занятия със свързочната техника, се питам, как тази фина жена - наглед момиче, е била командос в Афганистан? Как се е справяла там, как е носила тежкото снаряжение, как е действала при тревога при нападения и как е изпълнявала задачите си при екстремалните условия в далечната азиатска страна. За шест месеца през 2009-2010 г. на нашите рейнджъри в Афганистан е поверена отговорната мисия да охраняват летището на столицата Кабул.
- Там просто си беше война, истинска война. Като рискът в такива условия навсякъде е един и същ - разказва нашето момиче в униформа. - Бяхме общо 10 българки, сред тях и офицери и всяка си изпълняваше задълженията. Трябваше да патрулираме в района на летището, да охраняваме кацащите и излитащи самолети - понякога по десетина полета дневно... Вярно, че в началото ни бе по-трудно, поради непривичните условия, и то не само на жените, а на всички . Но нападенията по нашата база с ракети и мини много бързо ни увериха, че охраната с пълно бойно снаряжение е необходимо условие. Необходимо, за да изпълниш поставената задача. И да останеш ... жив!
В началото, естествено, имало период на адаптация. Все пак - чужда страна, друг народ, с различни нрави и религия. И при непрестанни действия в реална бойна обстановка.А най-трудното за нашите воини в първите седмици се е оказал климатът.
- Когато пристигнахме, попаднахме в страшна пясъчна буря, на метър от теб нищо не се вижда. И ние трябваше да си вършим работата в реалните условия на войната - спомня си сержантът Росица. - Когато идва ракета, например, не знаеш къде ще падне - в базата или извън нея, не знаеш и какви поражения ще нанесе. В такива случаи е нормално да се страхува човек. Нормално, колкото и да си подготвен предварително. Защото действията в реална обстановка са нещо друго. В такива ситуации необходимо е бързо да свикнеш със сирените за тревога, с носенето на бронежилетката, която е 14 кг. и с личното оръжие, каска... Задължително е при излизане от базата да си слагаш жилетката и каската, а оръжието ти да е заредено. За по-малко от месец обаче човек навлиза в обстановката.
- Казваш, че 14 кг. тежи само жилетката! При твоите около 45 кила тегло, кой кого е носил?
- Аз затова казах, че е много важно да си натрениран, да си подготвен за най-различни ситуации. Когато аз тренирах в Пловдив, беше през летните месеци, бе страшна жега и занятията се провеждаха в пълно бойно снаряжение. Изтощаващо е, но така се постигат добри резултати. Не случайно великият Суворов още преди векове го е казал - повече пот в учението, по-малко кръв в боя... Хубавото при нас бе, че миротворческата ни мисия в чужбина мина без сериозни инциденти, завърнахме се живи и здрави.
- И докато бяхте там, какво ви впечатли най-много?
- Бедността. В Афганистан тя ни направи потресаващо впечатление. И не само на нашите военнослужещи в Кабул. Около летището обикаляха босоноги деца, търсещи храна в прахоляка, сред боклуци и смрад. Липсва и канализация. Може би ние просто сме попаднали в по-беден квартал на града? - разсъждава Росица.
Докато били в Кабул, българските рейнджъри на два пъти организирали благотворителни мисии. Събирали храни и облекло от различни фондации и после ги раздавали на местните деца. Но въпреки че им оказвали помощ, мненията на афганците за нашите миротворци си оставали противоречиви. Общо взето, срещаха ни като чужденци, които рано или късно ще си тръгнат, признава Росица. И все пак обаче се гордее, че при тези тежки условия, при тази изключително рискова мисия се е доказала като професионалист.
- Ако сега ти предложат участие в нова миротворческа мисия зад граница - при всичките й рискове и несгоди - как би реагирала?
- Ако ми предложат подобно нещо, веднага бих заминала. От векове жените винаги ги е имало по време на война - и като мед. сестри и санитарки, и като военнослужещи. Нали помагаш на хората, това е важното - смята сержант Петковска.
Виолета КИЛЮРОВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар