четвъртък, 22 ноември 2012 г.

ОМБУДСМАНЪТ КОНСТАНТИН ПЕНЧЕВ: НЕ ИНСТИТУЦИИТЕ, ГРАЖДАНИТЕ ВИНАГИ СА ПРАВИ

- Г-н Пенчев, Вие сте вторият омбудсман на Република България, но все още има хора, които се питат какво прави омбудсманът?
- Той на първо място защитава правата и

интересите на гражданите. В някои държави, като Румъния, той се нарича народен адвокат. Във Франция доскоро беше посредник медиатор, сега е защитник на права. Това е основната функция на омбудсмана, тя е до такава степен фиксирана в закона, че дори доскоро аз нямах право да бъда сезиран от юридически лица, а само от физически. Сега се направи поправка в закона - малко разум се внесе, и мога да бъда сезиран и от юридически лица с нестопанска цел. Идеята е омбудсманът по никакъв начин да не бъде лобист на бизнес интереси, а да защитава обикновения човек. В тази насока е и ограничението, че аз мога да сезирам Конституционния съд, но само за закони, които нарушават конкретно интереса на гражданите, макар погледнато от гледна точка на правото, всеки един закон, който е противоконституционен, нарушава правата на гражданите. Защото живеем в една нехармонична и противоконституционна правна среда. Но така или иначе, това ограничение съществува. Конституционният съд го спазва много стриктно. Очевидно тук има малко уплах, ако отворим вратата, да не я отворим широко, защото знаете, че българските граждани нямат право на индивидуална жалба пред Конституционния съд и идеята е омбудсманът да сезира съда, да бъде връзката между хората и Темида. Основната функция на омбудсмана е да защитава правата на хората.
- Кои права конкретно?
- Ако ви кажа по броя на жалбите, които получавам всяка година - не става дума за тези възвишени права - свобода, слово и съвест. Не, хората се оплакват най-вече от диктата на монополите, доставчиците на обществени услуги. Тук допираме до много други права, примерно правото на човек да бъде информиран. Хората не разбират каква точно услуга са получили, в какъв размер и защо плащат повече или различно. Пример е при Топлофикация, аз нямам радиатори, спрял съм ги, но трябва да плащам, защото имам дял от общите части на сградата, които също нямат радиатори, както беше по-рано. Но така или иначе тази фикция се поддържа по закон и хората плащат и не могат да се откажат. Емблематичен е и примерът за такса смет, която се плаща върху данъчната оценка, а не върху количеството отпадъци, които си произвел. Т.е. не за това, което върши общината, а за някакви фикции. При синята зона също плащаш някакви фикции, ти не знаеш дали ще намериш място да паркираш, но плащаш винетка месечна или годишна. Много граждани се оплакват, че местните власти по места не им осигуряват достъп до обществена информация. Едно право, което много трудно си проправи пътя до България. Законът беше изменян няколко пъти. В първите години мисленето беше различно, администрацията не можеше да си представи, че някой обикновен гражданин може да й каже: “кажи ми, тези пари, които получавате от бюджета, за какво ги харчите”. И “дай ми документ от вашето заседание”, еди кое си. Но слава богу, с помощта на съдебната практика, на неправителствени организации и хората вече се научиха, че имат право да бъдат осведомявани какво се случва в държавата. И държавните органи се научиха, че трябва да предоставят такава информация. Така или иначе, но продължава стремежът с такива оправдания - в момента те са търговска тайна, търговски отношения и т.н. Не се казва как се разходват нашите средства. Защото, когато Общината плаща или министерството плаща, това са нашите пари, на данъкоплатците. И няма никаква тайна.
- А омбудсманът има ли възможност да помогне в тази насока?
- Другата му основна дейност е посредническата. Той не само защитава правата на хората, а се опитва да извади противоречията. Има една стара максима в правото, че най-лошата спогодба е по-добра, от най-доброто съдебно решение. Затова омбудсманът съдейства не само да помири гражданите с администрацията, но той трябва да бъде и посредник дори между институциите в държавата и между различни видове власти. Има проблеми, които назряват, те обаче зависят много от различни ведомства. Омбудсманът трябва да формулира въпроса и да събере институциите на една маса. Често пъти в моята практика се разбира, че ние сме нямали различия. Ами единият спори и въпросът не се решава, защото няма кой да ги събере да се разберат.
- И все пак, Вие нямате правомощия да решавате проблемите?
- Да, аз не мога да уволнявам. Не мога да налагам глоби, да наказвам, но аз мога да правя препоръки, мога да отправям питания, да искам отговор. И накрая да цитирам в годишния доклад или на кръгли маси, или с някакви публични препоръки, че еди коя си администрация, според мен, си върши лошо работата. А еди коя си администрация е много добра. Присъдата е морална, вярвайте ми, в правовите държави с традиции с институцията на омбудсмана, една такава морална присъда е по-сериозна и от съдебната присъда. С публичността, чрез медиите, действително една такава препоръка, може да остане обществено достояние и да отговаря на разбирането на хората. Администрацията рано или късно се съобразява с това, което казвам. Това е силата и затова не е необходимо да се изброяват изчерпателно неговите правомощия. Защото това ще го ограничи, а животът поднася най-невероятни казуси.
- Дълго време сте бил съдия. Може ли да направите разликата между двете институции?
- Формално омбудсманът е много по-свободен от съдията, който казва, този акт на администрацията е законен, не е нарушен закона. И дори да е убеден, че администрацията не си върши работата, че я върши формално, той няма право да го каже. А омбудсманът казва: “законът е спазен, обаче това не е справедливо, няма здрав разум това решение”. Тук вече идва основното право на хората на добра администрация. Която не само да спазва законите, не дай си Боже да не ги спазва, но така да работи, че да бъде в максимален интерес на хората. Защото държавата по начало е възникнала с нейните институции, когато обществото е имало необходимост някой да регулира развитието му, някой да създаде правилата и да ги спазва, за да бъде по-подреден животът. Държавната администрацията е създадена не за себе си, а за гражданите. При мен идват в последния момент, когато вече са толкова изнервени и обезнадеждени, че често пъти си изливат гнева върху мен и моите сътрудници. Ние не им се сърдим, никой не е дошъл при омбудсмана от добро, да се похвали.Ние сме последната надежда.
- Пътувате често, как мислите, хората чувстват ли се граждани или по-скоро - поданици?
- Много е важно да знаем, че всеки човек има право на добро управление и всички ние сме задължени на хората. Няма как да кажем, те - хората, са си виновни. Има и лоши граждани, има престъпници, които влизат в затвора, но като общо гражданите са винаги прави. А не институциите. Гражданите ги издържат и избират, при това положение, няма как да бъдат лоши. Това трябва да се знае, защото често пъти чуваме безумни обяснения - например, че за проблема на бездомните кучета били виновни неправителствените организации и граждани, които ги хранят. Това са думи на официални лица и ми навяват спомен за онези, недобри времена, когато имаше криза на водата, поради неправилни управленски решения. И казаха, ами те - гражданите са виновни, че си изстудяват бирата на чешмата и не пестят. Аз съм раснал и възпитаван в такова общество, в което винаги гражданите са виновни и имат само задължения, а права имат институциите. Но няма да се случи да ме върнат на това ниво.Човек се ражда с права. Защото всички казват: “да, това е азбучна истина”. Но когато предложихме един проект за закон за детето, в който се казваше, че детето се ражда с права. Скочиха ен броя родителски организации и казаха: “ този закон е лош, защото ми казва, че аз не мога да си бия детето. А аз, защо да не мога да го бия, то си е мое”. Какво означава това в 21-ви век, когато вече сме забравили, че е имало робовладелски общества. Ако семейството не е добро, държавата трябва да има инструменти да запази правата на това дете.
- Търсят ли Ви хора в неравностойно положение, как стоят нещата с тях в България, макар че сме член на ЕС?
- Наскоро ратифицирахме конвенцията за хора с увреждания, тя не създава нови правила. А посочва, как трябва тези хора с увреждания да живеят като равни с нас. Но има и концепции, които аз като бивш съдия сега прогледнах. Примерно за поставянето под запрещение, което ние го знаем от Закона за лицата и семейството, приет през 1949 г. Пълно запрещение, означава запрещение до живот. А в Евросъюза казват: “не”. И в металните увреждания има нюанс, медицината напредва. Не е важно да затвориш един човек, да му кажеш: “ти си неспособен”. Важно е да му помогнеш да живее. И казват, ти на този човек трябва да му позволиш да прави сделки, но трябва да го подпомагаш със съвети, със специфични помощи в зависимост от заболяването. Имаше кръгла маса на тази тема. Всички бяхме съгласни, че трябва да променим нашето вътрешно законодателство. На следващия ден това бе отразено в пресата. А в един столичен вестник беше написано: “лудите ще имат право да си продават апартаментите”. Ти им обясняваш - не може да има такова отношение: “ти си луд, ти си инвалид, ти си недъгав”. Всички сме хора и сме равни. Разбраха го погрешно. Много трябва да бъдем внимателни и да се научим да бъдем наистина толерантни. Всеки има право на живот, всеки има право да живее пълноценно в среда - нормална, а не затворен в дом, в психиатрична клиника или къде ли не, ако това не се налага наистина съвсем.
- Имате ли някакъв голям успех като омбудсман, който цените?
- За мен няма по-важни или по-маловажни случаи, или обществено значими дела, както се говори в една друга система. Всеки проблем за всеки човек е важен. Но за мен най-голямата победа или по скоро тя е победа на правовата държава, е за глобите. Сезирах Конституционния съд по повод една противоконституционна разпоредба на Закона за движение по пътищата, че глоба до 50 лева не подлежи на обжалване. Аз развих тезата, че всичките тези необжалваеми размери на наказания в многобройни наши закони са противоконституционни, защото самата идея противоречи на Конституцията. Не може един човек да бъде обвинен, защото това е обвинение, макар и административно, а не наказателно, без да има право да се защити пред един независим орган, какъвто е съдът. А размерът на наказанието няма нищо общо с този принцип. За моя голяма радост, Конституционният съд с 12 гласа “за”, без особено мнение, не само обяви тази разпоредба за противоконституционна, но той прие, че самите мотиви са правилни и не може в една правова държава да има административно-наказателно производство без да има съдебен контрол. Тъй като това решение имаше ефект само по отношение на тази алинея на чл. 179, следваше или аз да сезирам Конституционния съд още ен броя пъти за закони, в които има необжалваем размер. Или законодателната власт да си свърши работата. За моя приятна изненада с мен се свързаха депутати от различни парламентарни групи и ме помолиха да им дам точно в кои закони, в кои текстове има необжалваем размер глоби. И те изготвиха един закон за изменение и допълнение на закона за административните нарушения и наказания. И с него отмениха всички необжалваеми наказания по нашето законодателство. Законът вече влезе в сила. За мен това е най-голямата победа, защото всичките институции заедно стигнахме до извода.
- Защо в закона за омбусмана беше записано, че той може да бъде сезиран единствено от физически лица?
- Идеята на закона е била, омбудсманът да не лобира за икономически интереси. Тъй като това е първият закон за омбудсмана в България, законодателят е подходил предпазливо. Казал е: “трябва да имаме такава институция, но да не й даваме много права, че кой знае какво може да направи, утре може да стане първия лобист в България или нещо друго за тази фирма, за онази фирма”. Няма логика, едни и същи проблеми дали са на гражданите или на фирмите. Често пъти администрацията е много по-жестока към фирмите, отколкото към гражданите. Идват хора при мен и ми казват, че ЧЕЗ им надписва тока. Аз правя проверка и се задействам. Идва същият човек и ми казва, че на фирмата му е надписан тока. А аз му казвам: “съжалявам, приятелю, ти си фирма и аз по закон нямам право да бъда сезиран”. Няма логика, но това е законът. Разбира се, винаги мога да използвам фигурата на самосезирането и от всяка една публикация в пресата, от всяко едно безобразие, мога да се самосезирам, за да направя проверка.
- Смятате ли, че съществуващите критерии, по които се определят сега сметките за електрическа енергия и вода, са неясни? И какви мерки може да предприемете за промяна на статуквото?
- Аз смятам, че цялата система, примерно за парното, е сбъркана, тя е безкрайно остаряла. Става дума за едни инсталации, които са вършили работа през 60-те и 70-те години на миналия век. Когато то беше безкрайно евтино и нямаше проблем с плащането от страна на хората. Не мога да разбера и естествения монопол. Пример с водата, ВиК казват: “ние отчитаме до водомера долу в мазето. Не ме интересува, какво правите нагоре”. Ами дайте да направим така, че да ги интересува. Те искат, ако може да събират на входа парите. А ние по между си в блока да се бием за сметките. Подходът е много грешен, самите монополи трябва да се оправят и нормативно, и да има някаква конкуренция. Но, казвам го най-отговорно, законодателят винаги работи в полза на монопола, а не в полза на гражданите. Даже има изявление на народни представители “дайте да направим промени, за да не фалира Топлофикация”. Аз казвам, това проблем ли е на българския законодател, дали ще фалира едно предприятие? На българския законодател проблемът е да не фалира държавата. И в тези концесии за водата, и в електроразпределението, би могло да има конкуренция и да има много по-добри услуги.
- Оказват ли Ви институциите необходимото съдействие, когато го искате от тях?
- Споделих Ви примера със закона. В този случай народните представители от всички групи, оказаха изпреварващо съдействие, без аз да ги моля - да има право и малките глоби да се обжалват. В други случаи не получавам съдействие. Има общини, които отговарят: “това не е вярно, няма да бъде така, ще бъде иначе, то си е наша работа”. Аз се боря по моя начин, давам гласност, пиша препоръки, вкарвам ги в годишния доклад. Наскоро една държавна институция оспори моето право да сезирам Конституционния съд. Тя ме обвини, че аз съм се осмелил да сезирам Конституционният съд за една, според мен превилегия на банките за събирания на вземания. Реагирах много остро и мисля, че тази институция няма да се осмели, поне публично да отправя такива заплахи, защото е безумно в една правова държава, когато една институция си изпълнява конституционните функции, ти да й кажеш: “ще събориш държавата!”. Въпросът е както всеки гражданин си отстоява правата, така и всяка институция да си отстоява правата. Това вече е въпрос на мъжество.
- В Конституцията все още стои текстът, че здравеопазването е безплатно, в същото време цели райони остават без достъп до медицинска помощ, актуален е примерът с болницата в Девин. Не смятате ли, че това накърнява правата на гражданите?
- Здравеопазването е болна тема от години. То не може да бъде безплатно. И когато се твърди, че преди 10-и ноември е било безплатно, е чиста лъжа. Няма нищо безплатно на този свят. На времето се е финансирало от държавата, но тя беше единственият собственик на всичките производствени мощности и също събираше данъци. А здравеопазването беше на светлинни години зад нормалните здравеопазвания в по-развитите държави. Т.е. ние никога не сме имали достатъчно добро здравеопазване и то никога не е било безплатно. В момента въпросът е такъв, с този модел на осигуряване на солидарност, всеки плаща вноски, но не всеки ползва услугите, ползват ги тези, които имат нужда. Очевидно този модел не работи добре и трябва да има доплащане. И когато аз се обявих срещу плащането за избор на екип, дадох доводи. Дали ще имам телевизор и баня в стаята и т.н., това е допълнително, може да се плаща, защото това е някакъв лукс. Но когато ти ме караш да плащам за основната част на услугата, бъди любезен и го запиши в закона. А не в наредба, т.е. кажи: “ние възприемаме модел на здравна система с доплащане по този начин - на каса, на джоб, под масата или с други осигурителни фондове и т.н.”. Не може да кажеш с наредба - 900 лв. за избор на екип, все едно, че е цената на хляба.
- Бяхте преди време в Девин, какво Ви казаха там?
- Така е, хората дойдоха да се оплачат. Очевидно като говорим за реформа, не може да имаме във всеки град болница - 4-етажна, с десет отделения, няма кой да я издържа. Разбира се, когато намалиш болниците, трябва да имаш такава инфраструктура, че да можеш за 20- 30 минути да стигнеш до нея от Девин. А за този район, това не е възможно. В Девин се оказа, че тя е общинска и е фалирала, както много други в страната...Тук няма логика държавата да каже: “даваме два милиона за Девин, за да се спаси болницата”, защото тя ги дава от всички нас. Защото там не могат да си управляват здравното заведение. Въпросът е много комплексен. Аз съм убеден, че трябва да се намалят болниците, не можем да ги издържаме. Но трябва да се направи разумно, за да не мрат хората по линейките, защото в Девин това е факт. В момента се работи по вариант да се направи филиал, аз не виждам нищо лошо. Между другото, в съдебната реформа е същото. Има много съдилища с малко работа. Но имаше изисквания за достъп до правосъдие. Не може баба Пена да пътува 300 км., за да може да си гледа делото или да си извади някакво удостоверение. Нищо не пречи да се направят филиали на съдилищата в по-дребните градове. Това не накърнява правата на хората, а много намалява разходите. Трябва да има разум и някой да има смелостта да го направи. Защото който тръгне да прави реформи - да реже съдилища и болници, този човек ще печели негативи. Но все някой трябва да го направи.
Разговора води:
Орлин КИСЬОВ

Няма коментари:

Публикуване на коментар